Блуграс

Блуграс

Лилиан Бринър седеше зад писалището си и гледаше Арло Прехт със смесица от смайване и постепенно зараждащ се гняв.

– Направил си какво? – попита тя.

Продуцентът прехвърли единия си крак върху другия, сплете пръсти в скута си и отново се превърна в неподвижна точка, която в този момент сякаш фокусираше всичко в кабинета на подизпълнителния директор на Си Би Ес. През дебелото стъкло на прозореца влизаха щедрите слънчеви лъчи на сутрешното неделно слънце и търпеливите звуци от клаксони по Мадисън авеню.

Прехт въздъхна. Нищо извън обичайното, освен че нарастващото недоумение в очите на шефа на отдел „Стандарти и практики“ в Колумбия Броудкастинг Корпорейшън започваше съвсем леко да го притеснява. Той се поколеба.

– Идеята беше на Ед – каза, въпреки че се подразбираше. Идеите винаги бяха на Ед. Шоуто беше на Ед. Целият проклет цирк обикновено беше във владенията на Ед, а копродуцентите намираха начини да го представят на шефовете за невинен водевил. – Просто ги прехвърлихме на друг самолет. Дори няма да забележат, че ги няма, а в понеделник ги връщаме.

Лилиан Бринър беше наясно с програмата.

– Не – произнесе тя. – И незабавно ги качвай на обратния полет.

– Хайде, Лил – каза Прехт, – момчетата вече репетират в Студио 50. Нямаш представа през какви въжета скачах, за да ги промъкна из проверките на две митнически служби. Доста съм горд от операцията всъщност… И между нас казано, никак не са зле. – Той се ухили. – Имаше лек проблем с комуникациите, когато поискаха „хлебички“, и се наложи да изпратя молба до посолството ни в Прага за чехословашко-английски речник, но свирят фантастично и се оказа, че всичко, което искат, било някакви си сандвичи. Между другото още си чакам речника – добави мрачно. – Отново има някакъв проблем с пневматичната пощенска система. Вече не знам кога ще…

– Не давам пукната пара за пневматичната ни пощенска система, Арло – прекъсна го тя. – Отговорът е не. Този път прекрачихте всички граници! Да не говорим, че ще предизвикаме международен скандал и вероятно вече няма никакъв шанс да ги промъкнем незабелязано зад Завесата. Това, което ме учудва, е, че на вратата ми не тропа чехословашкият посланик!

– Стига, шоуто ще бъде хит, и го знаеш – настоя той. – В края на краищата не говорим за беззъби селяндури от Апалачите – каза с леко съмнение в гласа, което се надяваше тя да не долови. – Сто процента музикално качество.

– Изпълнители на блуграс от Чехословакия? – попита тя с натежал от ирония глас. – Нямам търпение. ФБР за сметка на това ще бъдат във възторг.

– Музикален феномен – не спираше Прехт. – Културен феномен. И доколкото разбирам, кънтрито е огромно в Чехословакия, а в Европа гледат сериозно на тези неща. Представи си го само – разпери пръсти той, – „Горещо от града“ представя група „Бруци“. Артистите, които прескочиха Желязната завеса! Ед се е разминал с тях на лондонското „Хийтроу“ през лятото – обясни по-спокойно. – Каза, че сградата е щяла да рухне от писъците на момичетата, които ги преследвали. Феномен – довърши доста по-уверено.

– Даваш ли си сметка, че от Комисията чакат само някой като нас да стъпи накриво, за да започнат да си пъхат носа в тефтерите ни? – каза Лилиан Бринър. – Отговорът е не, Арло.

– Първо изпълнение! – каза умолително Прехт, защото усещаше, че започва да губи битката. – Първо изпълнение, и ти обещавам да надхвърлим 10-те милиона.

Беше огромен залог. Зрителска аудитория от над десет милиона души не беше за пренебрегване дори за церберите от Стандарти и практики, чиято първа и единствена грижа беше пълната цензура. От такъв пропуск за телевизионната мрежа обаче можеха да им изстинат местата, без значение дали са действали от правно-морална гледна точка и са опитвали да предпазят благонравния американския телевизионен зрител от пагубното влияние на червената пропагандна машина на Източния блок.

– Трето изпълнение – произнесе през стиснати зъби тя.

– Шесто – удари го на молба Прехт. Шестото изпълнение в шоуто обикновено беше последно. По-добре от нищо, а и покачваше интереса.

– Трето – повтори хладно тя. – И преди девет вечерта искам на бюрото ми транскрипцията на всяка дума, която ще кажат. И на всяка дума, която ще каже Ед по време на представянето им, плюс заглавието и текста на песента, която ще изпълнят.

Арло Прехт се усмихваше.

– Съкровище си, Лил – каза, като се изправяше. – Имаш ги.

След което побърза да се омете през вратата на кабинета, като не спираше да се чуди как, по дяволите, щяха да разберат дори една дума от членовете на „Бруци“, какво остава да я транскрибират, ако проклетата вътрешнокорпоративна дивизия на „Пневмопощи“ продължаваше да се задръства и не можеше да му достави най-елементарното нещо като най-обикновен чехословашко-английски речник.

* * *

Напускате офис зоната на Си Би Ес – произнесе асансьорът. – Приятен ден!

Арло Прехт имаше малко пороци и един от тях бе, че се нуждаеше от три неща дневно: чаша скоч с вода преди обяд, чаша скоч с вода на обяд и чаша скоч с вода след обяд.

Докато се отправяше почти тичешком към паркирания си аеромобил на покрива на „Мадисън авеню“ 458, вече напълно беше изключил за ставащото в сградата и мислеше за обедното си питие. Двата костюма с размери на гардероби, които се изпречиха по правата между него и хромирания мъркюри „Еърпарклейн“ ’59-а, го забавиха достатъчно, за да си даде сметка, че нещо не е наред, и да спре объркано, вторачен с изглупяло изражение в документите, които размахаха.

– Мистър Прехт? – каза единият от гардеробите, който си имаше и лице. Гладко избръснато, късо подстригано, излизащо от врат като дървесен дънер, стегнат до червено в твърдата яка на ризата му. – Агент Страйпс и агент Старлинг. ФБР. Нещо против да ви зададем няколко въпроса?

– Нищо не съм направил – произнесе стреснато Прехт и почти веднага се прокле, преглътна съсухрящата жажда в устата си и добави: – Все още – този път с широка усмивка. – Но ако съм ви на път към бара на ъгъла на 49-а и 3-то, може и да не сте си изгубили времето.

Агентите се спогледаха. Десет минути по-късно черното държавно десото „Файъруинг“ ’56-а кацаше на паркинга на сградата откъм Четиридесет и девета улица и тримата се упътваха без излишни приказки към експресния лифт. Страйпс и Старлинг също изглеждаха ожаднели, така че праволинейната програма на Прехт не се наруши чак до момента след като надигна чаша и отпи с отмерено движение точно една трета от съдържанието й.

Когато остави чашата на плота до себе си и погледна надолу с мокра въздишка, настроението му моментално се помрачи. Пред него като по магически път се бе материализирал формуляр с клеймото на „Пневмопощи“. На пръв поглед нищо особено, но бюрократичното му око незабавно откри на него собственото му име, точка на изпращане и точка на пристигане. Необикновен формуляр на „Пневмопощи“, така да се каже; с характер на служебна кореспонденция.

– Какво е пък това, по дяволите? – каза той и ги погледна объркано. Двамата агенти бяха заети да посръбват от каквито там питиета си бяха поръчали и сякаш временно бяха забравили за него. – Разследвате ли ме? Не? Кого тогава?

– Всичко е наред, мистър Прехт – обади се агент Старлинг, като попиваше уста с носната си кърпа. – Просто няколко уточняващи въпроса.

– По повод какво? – намръщи се копродуцентът на „Горещо от града“. Той побутна формуляра: – Не виждам нищо незаконно освен заявката ми за чехословашко-английски речник, която направих преди почти дванайсет часа. Който речник между другото трябваше да е пристигнал още със сутрешната експресна трансатлантическа доставка. Пак ли са оплели тръбопроводите в „Пневмопощи“? Казвам ви, дори за корпоративна сметка, понякога ми излизат през носа, освен че не си вършат работата. Речникът щеше да пристигне по-бързо с въздушна поща!

– Мистър Прехт, заявката ви е била прихваната от разузнавателната ни централа в Хамбург – обясни агент Страйпс. – Наясно ли сте колко необичайно е да изисквате чехословашко-английски речник от територия, която се намира зад линията на Желязната завеса?

– Необичайно: може би – поклати глава Прехт. – Честа практика: определено! Контактуваме с целия свят. В „Горещо от града“ непрекъснато каним международни артисти. Циркови, вариететни, естрадни изпълнители от която точка на планетата се сетите. От години координираме дейността с правителството и получаваме съдействие от наши посолства, когато се нуждаем от информация. Водихме тези разговори още през ’48, господа – обяви тържествено той. – Ние ви снасяме доброволно всичко, с което разполагаме, вие си вършите работата като усърдни пчелички и не ни пречите да забавляваме телевизионния зрител в неделя вечер. И къде ми е речникът?

Въпросът му увисна за момент, когато агентите отново се спогледаха. После агент Старлинг се покашля и каза:

– Заявката ви… не е изпълнена…

– На практика очевидно. И все още не разбирам какво мога да ви отговоря в случая?

– Хмх… – обади се агент Страйпс. – Имаме подозрения, че посолството ни в Прага… е неутрализирано… Което все още не означава – побърза да добави, като видя шокираното изражение на Прехт, – че информацията е потвърдена.

– Но това е огромно! – възкликна Прехт.

– Да не избързваме със заключенията.

– Кой още знае? – допи си питието продуцентът, като пренебрегна втората трета и пресуши цялата чаша. Даде знак на бармана. Случаят определено го изискваше.

– Мистър Прехт, онова, което искаме да знаем, е защо ви е необходим чехословашко-английски речник?

Сега беше ред на Арло Прехт да се поколебае, преди да отговори.

– Е? – попита агент Страйпс.

– Нищо особено, просто гостуваща чехословашка естрадна група, която ще свири довечера в шоуто. Все още уточняваме подробностите.

– Какви подробности?

– Ами… – Един поглед към повдигнатата вежда на агент Страйпс съобщи на Прехт, че трябва да разкрие картите си. – Вижте, момчета, едва ли ще ви кажа нещо ново, ако призная, че „Бруци“ може би имат намерение да сменят принадлежността, нали?

Неподвижни погледи. Прехт започваше да се изпотява.

– Случва се постоянно – продължи той, като се улови за подадената му чаша като за спасителен пояс и отпи жадно от нея. – Америка, страната на свободните, демокрацията и така нататък? Никой не ги заблуждава, че ще ги приемат с отворени обятия и че няма поне малка вероятност да ги обвинят в шпионаж. По тази част вие имате грижата. – Той ги погледна обнадеждено, но моментално се сви попарено от липсата на разбиране в очите им за хумора в ситуацията. – И така да се каже, е възможно да сме забавили част от информацията, която се отнася до тези техни, изцяло предполагаеми и непотвърдени, намерения. След шоуто щяха да получат достатъчно внимание от страна на медиите. Част от бизнеса. Ако обявим предварително, че в шоуто на Ед ще гостува чехословашка блуграс група, първата работа на Ен Би Си щеше да е още в петък във „Вечерното шоу“ на Джак Паар да гостува българският цар в изгнание или дезертирал източно германски изпълнител на полка. Сега… – каза замислено Прехт, – не съм сигурен, че комедийно ток шоу с българин от кралско потекло няма да е нещо, което не си заслужава да се види, но разбирате, че говорим за рейтинг и че Си Би Ес лобират сериозно във Вашингтон за привилегията да сътрудничат в удобно за тях време в такива случаи? Ако съм се объркал, поправете ме – вдигна ръце той, като се облегна назад.

Агентите го наблюдаваха преценяващо. Продуцентът още по-изнервено даде знак на бармана да му налее трета чаша. Идеята беше глупава и мислено си отбеляза да употреби цялата си воля да не я пресушава. Денят все още не беше свършил.

– Мистър Прехт – каза накрая агент Страйпс, след мълчание, което както се стори на продуцента, продължи чудовищно дълго и не вещаеше нищо добро за бъдещето му. – Как бихте реагирали, ако ви кажем, че по наши предположения изпълнителите от блуграс група „Бруци“, които така щедро сте поканили да дезертират на ваши разноски в САЩ, всъщност са добре обучени, брутални убийци, вербувани от съветските разузнавателни служби?

Как би реагирал?

Прехт не си беше задавал този въпрос. Той гаврътна чашата си на една глътка.

И му се налагаше да признае, че при тези обстоятелства трябва да се замисли върху отговора.

* * *

Разбира се, Ед беше във възторг:

– Да им сритаме комунистическите задници!

– Хей, Ед. Говорим за брутални, добре обучени убийци. Не го препоръчвам – отговори копродуцентът.

Преди да влезе в залата на Студио 50, беше наплискал лицето си няколко пъти с ледена вода и вече усещаше задаващото се главоболие. Водещият и главен продуцент на „Горещо от града“, Ед Милиган – петдесет и четири годишен, с пригладена по черепа коса, тесни рамене и костюм за двеста долара, – беше известен с решителните си действия. Още по-добре познат беше с грандиозните скандали, които понякога се разразяваха между него и знаменитите му гости. Прехт се радваше, че охраната не допуска оръжие в сградата.

– Прецаках работата, Ед – призна смирено той.

Въпреки че вече започваше да навлиза във фазата на праведното възмущение, Ед Милиган отдели секунда да погледне добронамерено копродуцента си и да го тупне по рамото.

– Да отидем да се видим с хубавците – каза той.

Гримьорната на момчетата от „Бруци“ беше на втория етаж. Ед Милиган влезе без да чука. Прехт с безпокойство отбеляза, че музикантите просто обърнаха главите си към тях и преустановиха разговора помежду си.

– Е, младежи… – изрева Ед, като влиташе вътре подобно на торнадо от щастие и се здрависваше с когото успее да излови. – Всичко наред ли е? Грижат ли се за вас? Само час до генералната репетиция, не забравяйте!

Чехите го гледаха. Прехт прочисти гърлото си.

– Хлебички? – попита той, като посочи остатъците от обяда им на масата.

Музикантите се усмихнаха и закимаха, като повториха няколко пъти „сендвич, сендвич“.

– Отлично! – каза Прехт, като не можа да измисли нищо друго.

Чак сега, под яркото осветление от огледалата по стените, му направи впечатление какви тъмни субекти бяха всъщност. Силните ръце с дебели, яки пръсти на работници, мускулестите им тела. По-възрастни, отколкото му се струваше редно за младежка музикална група. Вокалистът им, Влъчек, чернокос тип с толкова тъмна брада, че дори избръсната гладко, прозираше под кожата и му придаваше вид на зъл бияч от задънена уличка, облегна банджото си на стола, изправи се и отиде да стисне ръката на Ед.

Ед Милиган изслуша усмихнато монолога му на чешки, като кимаше почти на всяка дума, след което тупна и него по рамото, пожела им да счупят крак и измъкна след себе си Прехт в коридора.

– Няма никакво съмнение – заяви, докато слизаха по стълбите. – Комунистическа сган. Господи, гади ми се от тези типове! Нямат ли си друга работа, а идват тук да мърсят хубавата ни страна? Гади ми се, физически ми се повдига от такива хора, Арло.

– Ед – обади се плахо Прехт. – Какво ще правим?

– Боя се, че нямаме голям избор – отговори водещият.

– Прав си – кимна мрачно Прехт. – При тези обстоятелства не ни остава друго, освен да отменим участието им.

Ед Милиган се закова насред крачка в коридора към Студио 50 и го погледна развеселено. Прехт почувства как го втриса. Усмивката на водещия беше съставена от зъби.

– Да отменим участието? – повтори той. – Да не си си изгубил ума, Арло? Тези момчета ще ни направят богати!

– Какво? – мигна Прехт. Не разбираше, но усещаше, че се задава нещо непоносимо.

– Шибаните ФБР – каза Милиган. – Не могат да различат левия от десния си крачол, освен ако не е рокля. Никой не пуска току-така пинковци в Америка. Не и ако не ми е позволено да ги разоблича. В собственото ми шоу. На живо, Арло. Пред десет милиона зрители.

Прехт не знаеше дали да избухне в аплодисменти, или да изкрещи от ужас.

* * *

– В никакъв случай не ги предизвиквайте – беше казал агент Страйпс. – Оставете всичко на нас.

Трите камери Ар Си Ей 41С следяха неотлъчно Ед Милиган, докато излизаше на сцената на Студио 50 и поглеждаше в средната. На лицето му имаше нехарактерна усмивка, която предвещаваше отлично шоу.

– Не искаме да ги подплашим – обясни агент Старлинг. – Оставете ги да изпълнят песента, и всичко ще бъде наред.

– Никакви скандали в ефир – каза бързо Прехт. – „Горещо от града“ е уважавано шоу с многомилионна публика. Всяка неделя вечер хората сядат със семейството си, за да погледат хубава музика. Не се месим в политиката.

– Никакви скандали – успокои го агент Страйпс, като палеше цигара. Армейската запалка се губеше в огромния му юмрук. – Имаме златна възможност да се прикрепим към тях и да съберем достатъчно информация, преди да ги задържим. Това означава, че трябва да оставим нещата да се развият по естествен път.

– Но какво могат да постигнат едни убийци, като се появят по американската телевизия? – недоумяваше Прехт. Вече се чувстваше замаян от алкохола и започваше да съжалява, че не е приел агентите в кабинета си. Неутрална територия, където тиранично бе наложил строг сух режим. – Искам да кажа… не трябва ли да се промъкват из сенките, да фотографират секретни документи с миниатюрни фотоапарати, да извършват атентати срещу политически фигури?

– Студената война се води на много фронтове, мистър Прехт – каза агент Старлинг. – Представяте ли си какво би станало, ако спечелят сърцата на американските тинейджъри, ако в Америка избухне Бруци мания?

Прехт си припомни стреснато за сцената на летище „Хийтроу“, която Ед му описа. Водещият беше пътувал транзит за Ню Йорк след няколкодневни снимки в Кан и случайно се бе разминал с момчетата от групата, преследвани от пълчище девойки и немалко младежи. На охраната на летището се бе наложило да блокира с плътен кордон терминала за заминаващите пътници, за да попречи на тълпата да нахлуе на пистата по петите на музикантите. Ед веднага бе оценил потенциала им.

– Десетки хиляди момчета и момичета с промити мозъци – посочи агент Страйпс. – Бъдещето на нацията.

– Плакати с лицата на хладнокръвни убийци във всяка детска стая от Източното крайбрежие, през Средния запад, до Холивуд – допълни агент Старлинг.

– Тълпи от полудели млади жени, които изпадат в истерия от звука на банджо – заключи агент Страйпс.

– За Бога – прошепна Прехт. – Кажете ми какво да направя?

– Мистър Прехт – каза агент Страйпс, – Бюрото разполага с висококвалифицирани анализатори и специалисти по контрапропаганда. Вие и Ед Милиган сте в шоу бизнеса. Направете онова, в което ви бива най-много. И оставете на нас да съберем достатъчно информация за поведението на инфилтраторите, за да можем да ги неутрализираме с един-единствен удар. В удобни за нас време и място.

– И това е всичко? – попита Прехт с облекчение.

– Това – каза с широка, уверена усмивка агент Страйпс – е всичко.

Залата се пръскаше по шевовете. Първото, което Прехт забеляза, бе усмивката на Ед Милиган. Второто – трийсетината полицаи, които покриваха изходите от залата. Ед представи първия акт. Феерично изпълнение на знаменита балерина, която се понесе в тъмнината на сцената като ангел на облачни криле. Балерината размахваше ръце пред жужащите камери и завърши изпълнението си с дълбок реверанс, който символизираше смъртта на птица. Ед излезе да я поздрави и съпроводи извън сцената, след което представи второто изпълнение на дресьор на пудели, които скачаха през обръчи и образуваха пирамида след пирамида. Прехт използва възможността да открие Ед зад кулисите.

– Арло! – каза водещият, като отпращаше някакво момиче, което се бе погрижило за грима му.

– Не можеш да го направиш – предупреди го Прехт. – От ФБР казаха да не се намесваме.

– В публиката ли са? – попита Ед Милиган.

Прехт надникна. Агент Страйпс и агент Старлинг бяха на първия ред и ръкопляскаха на пуделите.

– Да, и не мисля, че ще оценят идеята ти да повикаш за подкрепление половината нюйоркска полиция – каза той.

– Ще ги науча аз.

– Ед, като копродуцент на шоуто съм длъжен да кажа, че…

– Подвеждал ли съм те някога, Арло?

– Не мисля, Ед.

– Тогава ми се довери. Това ще бъде най-големият ми хит.

Пуделите се тълпяха около дресьора си, който заставаше на едно коляно, за да посрещне аплодисментите на публиката. Ед върна сценария на друго от момичетата и излезе на сцената. Прехт погледна музикантите от „Бруци“, които наместваха вратовръзките си с инструменти в ръка и очакваха да ги повикат.

– Дами и господа – обърна се зърнистото изображение на Ед към камерата. – Тази вечер сме ви подготвили нещо специално. Всъщност толкова специално, че спокойно мога да кажа, че следващите ни гости ще бъдат най-голямото събитие за тази година в „Горещо от града“… Дами и господа! Огромни в Европа, сензация в родната си Чехословакия, блуграс изпълнителите „Бруци“! – Ед започна да ръкопляска, като даваше знак на музикантите да излязат на сцената при него.

Чехите се появиха в настъпилата тишина и приближиха Ед.

– Готови ли сте, момчета? – попита Ед. – Група „Бруци“! – След което се оттегли.

Музикантите засвириха в бързо, увлекателно темпо, а Влъчек запя с изненадващо автентичен американски акцент, като си тактуваше с една ръка на бедрото. Хората в публиката започваха да се усмихват. Тук-там се вдигаха ръце и подемаха такта на мелодията. Крака следваха ритъма. Кордонът от полицаи встрани от редовете се придвижваше стъпка по стъпка към сцената. Прехт излезе от обзелия го унес. Полицаите се канеха да щурмуват сцената. Прехт се втурна към Ед Милиган, който наблюдаваше изпълнението с усмивка на акула и хищно приведени рамене иззад завесите.

– Ед! – каза задъхано Прехт. – Не знаеш какво правиш!

– Съвсем наясно съм какво правя, Арло – отговори водещият. – Приключат ли с изпълнението, ще ги попитам само едно: врагове на американския народ ли са?

– Предаваме на живо, Ед!

– Каквато е и идеята поначало, не мислиш ли, Арло?

На телевизионните екрани се виждаше съвсем ясно, че музикантите от „Бруци“ са забелязали полицаите. Мъжете ставаха все по-нервни и поглеждаха ту към редовете сред публиката, по които бавно, но сигурно приближаваха блюстители на реда, ту един към друг, сякаш се питаха как да постъпят. Прехт нямаше как да не се възхити на виртуозното им изпълнение. Не изпускаха нито една нота, а Влъчек даваше всичко от себе си, въпреки че определено беше усетил, че са в капан. Прехт най-после видя и че агентите Страйпс и Старлинг са забелязали какво се случва и му правят отчаяни знаци с ръце да прекрати надвисналата катастрофа. Прехт не можеше да стори нищо, освен да наблюдава омагьосано.

Междувременно публиката започваше да губи ума си. По план бяха продали половината билети на млади девойки, които на места вече наистина изпадаха в истерия, притиснали програмите към устите си. „Бруци“ се превръщаха в истински фурор.

Онова, което последва, щеше да се излъчва на повторение отново и отново през следващите години.

Първо припадна някакво миловидно момиче на първия ред. Тялото му се отпусна в ръцете на околните и за момент около него избухнаха объркани викове. Една от камерите незабавно се завъртя към нея, за да улови ставащото. От по-далечните места в залата изтълкуваха погрешно виковете и заразени от неспирния блуграс ритъм, се надигнаха момичешки писъци. Музикантите още по-объркано навлязоха в сложна импровизация около солото на цигулката, а Влъчек започна да помества наляво-надясно дясното си коляно в леко приклекнала позиция, като щракаше с пръсти и не спираше да пее за синьо-зелените хълмове на родните Апалачи.

Изпълнението свърши. Публиката експлодира. Ед Милиган се озова с два скока на сцената и очевидно решил да не си губи времето с интервю, в което да ги разобличи, просто посочи към тях и изкрещя:

– СПИПАЙТЕ ГИ!

Полицаите се хвърлиха напред, без да отчитат една важна подробност. Същото направи и публиката.

„Бруци“ захвърлилиха инструменти и побягнаха, за да спасят кожите си.

Прехт олекнало и безпомощно наблюдаваше ставащото, като някак отдалечено си даваше сметка, че тези момчета имаха богат опит с бягството от тълпи от обожатели в Европа. Камерите не спираха да снимат.

Тълпата прегази крещящия Ед Милиган и се втурна след музикантите, които се пръснаха във всички посоки, за да открият пролука в полицейския кордон. Влъчек се покатери на една от завесите и се залюля в плавна дъга над главите на хората, докато друг от музикантите пищеше в ръцете на двайсетина момичета, които опитваха да разкъсат дрехите му. Точно тогава се чу решителна полицейска свирка, по чийто знак блюстителите на реда пуснаха в ход палките, за да си проправят път. Хаосът беше пълен. Из цялата страна благонравни американски семейства стояха или лежаха по пода пред телевизорите си, ядяха пуканки и не откъсваха изумени погледи от екраните. Арло Прехт беше затворил очи и много, много силно си пожелаваше всичко да приключи, за да поръча вечерния си скоч с вода.

* * *

Лилиан Бринър седеше зад писалището и го наблюдаваше строго иззад пеперудените си бифокални очила. Бясна, разбира се. Срещата беше проформа.

„Стандарти и практики“ сваляха от екран шоуто на Ед Милиган. От ФБР бяха издали заповед за арестуването на изпълнителния директор на Си Би Ес. Полицейското управление, където бяха задържани музикантите от група „Бруци“, вече втори ден бе плътно обсадено от почитатели, които не позволяваха на никой да влиза и излиза и скандираха чехите да бъдат освободени. В цялата страна бе настъпила истерия по блуграс-изпълнителите и всички искаха да научат повече за тях. Няколко ъндърграунд звукозаписни компании вече пресоваха нелегални копия на първите им две дългосвирещи плочи, които се разграбваха като топъл хляб.

– Лил… – каза Прехт.

– Не ме лилосвай, Арло – отсече тя. – Предупредих те. От Борда за разследване на лоялността в момента разпитват собственика на Си Би Ес. Адвокатите ни не са мигвали от четиридесет и осем часа, за да оправят кашата, която сте забъркали…

– Лил…

– Не, не и не, каквото и да имаш да ми казваш – прекъсна го тя. – Събирайте си партакешите. „Горещо от града“ е в безсрочна пауза. Корпорацията вече изготвя документите за прекратяването на договора с вас. И ще направя всичко по силите си да се дистанцираме от налудничавите ви идеи за телевизионна програма. Сделката беше да правите вариететно шоу, Арло, не политически некоректни предавания – каза с леко примирен тон тя, като забеляза, че Прехт е увесил нос. – И знам, че Ед не е лесен човек – додаде, вече съчувствено. – Но ти пръв трябва да се съгласиш, че благодарение на вас червените агенти на Източния блок по някакъв странно извратен начин се превърнаха в любимци на американската общественост. Двайсет и пет милиона зрители в неделя вечер, Арло! И това е по първоначални данни. Не разбираш ли в каква деликатна ситуация сме? И че въпреки стотиците заявки от концертни зали из страната за уреждане на изпълнения от „Бруци“, Си Би Ес в действителност ще бъде на загуба, след като си разчистим сметките и подмажем всяка протегната длан във Вашингтон, за да не ни хвърлят до един да гнием по щатските затвори?

– Дори и Ед да е излязъл от контрол – завърши още по-категорично тя, – държа и двама ви персонално отговорни. Ще бъде цяло чудо, ако някой от бизнеса пожелае отново да работи с вас, дори и да говорим за селски панаир и за обикновено шоу с куче и пони!

Прехт се беше свил в креслото си. Имаше нужда от питие. Агент Страйпс и агент Старлинг го очакваха пред вратата, за да го отведат за поредния разпит. Новините от Европа, които му позволяваха да научи, ставаха все по-странни и никой не можеше да разбере дали става дума за предстояща масирана инвазия, защото американските посолства зад Желязната завеса едно по едно изчезваха от радара на правителството. Разбира се, нито един вестник не обръщаше сериозно внимание на случващото се там, защото из цяла Америка се развихряше музикална истерия с небивали размери. И в цялата лудница никой дори не си даваше сметка, че не разбират и една дума, която излиза от устите на музикантите от групата.

Прехт нямаше представа какво следва. Съмняваше се, че някой въобще изобщо е наясно. Америка беше завладяна от Бруци мания и тактуваше с ръце и крака под ритъма на чехословашки блуграс.

Нищо вече нямаше да е същото.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *