Защо не друг, а аз съм основоположникът на българския хорър

След наскоро излязлото становище на проведена кръгла маса в Софийски университет „Св. Кл. Охридски“ – становището, че не друг, а диаболистите полагат основите на българския хорър – бях възмутен до дъното на душата си. Чувствам се ограбен от палмата на първенството, която от години заслужено ми принадлежи и не възнамерявам да деля с когото и да е, най-малкото с колегите Светослав Минков, Владимир Полянов и Георги Райчев и подгласниците им Пейо Яворов и Васил Друмев. Последните пък особено – доста далеч от понятието хорър, дайте да си го признаем – съм сигурен, че биха били ужасени (видяхте ли какво направих тук?) да научат, че след стотици години творчеството им се разглежда като нещо повече от народна песен в изпълнение на Валя Балканска или в най-добрия случай една благодарност, едно жалване, едно признание („пиян писах“), една битова жертва, една лична история и едно желание на изнурения труженик-писмовник под формата на две-три приписки в полето на световната история на хоръра.

Бих искал да приложа доказателствен материал в свидетелство на истината, че не друг, а аз съм основоположникът на българския хорър. В края на 1991 година, вече навършил четиринадесетата си година, написах своя първи, евър, разказ на домашната пишуща машина „Марица“. Разказът се казваше „Да бъде мрак“ и бях доволен от смразяващия му характер (забелязахте ли и тук?), неочакваната развръзка и точно разчетената му поява в контекста на световния хорър.

Снимка в близък план на разказа Да бъде мрак
Да бъде мрак, първи български хорър разказ

Целите на „Да бъде мрак“ бяха колкото литературно-художествени, толкова и декларативно-манифестни. Да не забравяме, че по това време „хорър“ в България не съществуваше по силата на унаследената идеология на комунистическото литературно наследство и в това отношение все още разполагахме единствено със спомените на баба за партизанското движение в условията на фашистко робство и народните приказки за Крали Марко – те пък просто генезис на неосъзнатата хорър идентичност на българския народен гений. Сами виждате, че моментът не просто беше назрял, но се вписваше органично в естественото развитие на литературната хорър щафета, достигнала до нас посредством „Живата факла“ и колебливите преводи на произведенията на Едгар Алан По.

Насърчен от резултата, незабавно изпратих творбата си на в. „Други светове“, където (макар че по неизвестни причини решиха да не укажат името ми като автор) разказът излезе началото на 1992 година, в брой 13 (тук вече няма начин да не са ви побили тръпки от, еър куоутс, съвпадението, нали?), с подзаглавието „Записки на демона“.

Мисля, че след това кратко разяснение не ми остава друго, освен да позволя на фактите да говорят сами за себе си. Дори и ограбен от златната топка на първенството на базата на съмнително съдийско решение, оставам

Ваш,
Петър Тушков
(основоположник на българския хорър)

Съдържание на вестник „Други светове“, бр. 13, 1992

 

Един коментар към “Защо не друг, а аз съм основоположникът на българския хорър”

  1. Бравос, основателю! Ти си, познах те!!!
    Бих ти връчил палмата на първенството, ама тя е още колкото ягодов храст.
    Само като поотрасне – твоя е :-!!!!!!!!!!!!!!
    Ами тъй де, да се знае кой кое, пък кой си е нищо и никакво!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *